(Без)Ценни уроци от Максим Бехар: История с Лех Валенса

Изпълнителният директор на M3 Communications Group, Inc. и водещ PR експерт Максим Бехар разказва още една от многобройните си полезни и вълнуващи лични истории в авторската си поредица „(без)Ценни уроци“, която пише за списание BGLOBAL.

„Генералите” трябваше да дойдат и те наистина пристигнаха...

„С мен или без мен промяната щеше да дойде, но никой не можеше да каже кога.“,  думи на Лех Валенса, Нобеловият лауреат за мир и президентът, който написа последната страница от кратката история на комунизма.


В късното лято на 1980 година един обикновен и никому известен електротехник с мустаци прескочи оградата на Гданската корабостроителница, успокои гневните протести и само за няколко дни създаде нещо невиждано в този регион – независими и свободни профсъюзи. Петнайсетина години по-късно стоях във фоайето на варшавския хотел „Европейски“ и се молих проливният почти тропически дъжд, доста необичаен за Варшава, да спре, за да мога да пресека улицата и да се ръкувам с него без да намокрям новия си костюм, купен от някой турски магазин на „Витошка“ специално за тази цел.

През годините се бях срещал десетки пъти с Лех Валенса, познавах добре диалекта, на който говореше, фразите, които „изстрелваше“ и на следващия ден ставаха емблематични, и световните агенции го цитираха в заглавията си... „Nie chcem, ale muszе!“ (не искам, но трябва) бе една от тях и тя наистина изразяваше същността на мирния полски преход от комунизъм към пазарна икономика, напълнил магазините и дал работа на милиони хора само за няколко дни след десетилетия на дълбока криза.  

Дъждът обаче не спираше и така влязох много тържествено в току-що открития нов президентски дворец в центъра на Варшава заедно с портиера на хотела, разтворил огромен служебен чадър над мен с многозначителния и символичен надпис „Европейски“.

Лех Валенса е в настроение, влиза в залата, в която го очаквам доста енергично, ръкува се с широка усмивка и като по команда си зае мястото, готов за разговор. Връща се от летището, тъкмо е изпратил американския президент Бил Клинтън, след като няколко дни е бил с него във Варшава и явно страшно много се гордее с това си постижение за първи път американски президент да дойде и да види какво се случва в Източна Европа. Отпива от чашата с вода, поглежда ме изпитателно, за да прецени откъде знам полски език, че му говоря така фамилиарно, и когато го попитах какво е казал на Клинтън точно на стълбичката на самолета, той изрече фраза, която след тази среща за секунди обиколи всички световни агенции.

- Ами, казах на президента Клинтън, че в Полша трябва да дойдат генералите. Само те ще оправят страната и ще ни гарантират успешния път напред.   

Залата затихва така, че и комар да мине, ще разцепи въздуха. Екипът на Валенса е вцепенен, химикалките на няколкото журналиста от международни агенции, които с мое съгласие са заели столовете до стената, защото един час бе фиксиран само за мен, замръзват във въздуха... Само човек, който познава най-новата история на тази забележителна държава може да разбере абсурда на този отговор. В края на 1980 г., за да въведат ред, а може би и за да предотвратят влизането на съветски войски в страната, тогавашният президент на Полша, генерал Войчех Ярузелски, обяви военно положение и цялото следващо десетилетие бе известно като „управлението на генералите“.

Ето защо този отговор, изречен от първия демократично избран президент на страната сам по себе си вече беше абсурден. Продължавам обаче да настоявам…
- Може ли да повторите? Нима наистина казахте „генералите...“?

Валенса се усмихва така, както ние в България наричаме, кой знае защо, „под мустак“, а и му отива, защото точно мустакът му е емблематичен, и отвръща.
- Абсолютно точно чухте. Генералите ще оправят Полша и никой друг.

И когато вече разпервам почти безпомощно ръце, той допълва:
- Ето ви и примери... General Electric, General Motors, General Dynamic...  Ето тези генерали сега чакаме в Полша да инвестират, да ни научат как се прави бизнес, да създадат продукт, който ние успешно да развиваме...

Залата в президентския дворец си отдъхва, с периферно зрение виждам как кореспондентите на световните агенции се изнизват, за да предават поредния хит на Валенса по света, и когато вече сме само двамата Валенса ми казва:
- Да знаете, с президента Клинтън си говорихме за България… Никъде не тръгваме без вас, нито към НАТО, нито към Европейския съюз. Навсякъде сме заедно. Може да сме аматьори в политиката, и аз и вашия президент  Желев, но със сигурност знаем как да заведем нашите народи към един по-добър свят... С мен или без мен, с Желев или без него, всичко това щеше един да се случи, но дори и ние не знаехме кога.

Така и стана. Случи се. С многото надежди, разочарования и наивни очаквания, с огромните предимства, които свободата на словото и свободния пазар донесоха... и с наистина безценните уроци, които „генералите“ в бизнеса ни дадоха.