Ръкавиците на Джоуи останаха в София…

Получих странен мейл от равина на „Хабат“ в София.

Искаше да се срещна с него и с човек, чието име нищо не ми говореше, както пишеше той „за да правите бизнес заедно. Той работи в известната фирма Manowar и иска да се запознае с теб“, гласеше имейла.

Така си го и сложих в програмата – среща с представител на Manowar.

Звучеше ми като фирма за набиране на хора за работа (някаква мимолетна аналогия със световната Manpower вероятно) и очаквах дълъг разговор, на която някой щеше да ми предлага услугите си. Не харесвам такива срещи, самият аз никога не ги организирам и никога на никого не предлагам услугите на компанията ми… Затова и приех само от уважение към равина Йосеф Саламон и дадох съгласие.

Имаше твърде голям трафик на уречения ден, вече бях доста закъснял за срещата, затова просто

влетях в една от конферентните ни зали,

където ме чакаше равинът и… странен човек на средна възраст с дълго почти до земята черно кожено палто. Ама съвсем не приличаше на бизнесмен, още по-малко на някой, който ще ми предлага нещо.

Направих си кафе и докато си топлех ръцете с чашата невинно и доста неориентирано започнах отдалеч.

–         Привет, аз съм Макс. Какъв ви е бизнесът, с какво мога да съм полезен?

Сега вече моят събеседник издължи лицето си в огромно учудване и много бавно и несигурно започна.

–         Какво работя ли?! Ами... ставам някъде по обяд, правя си кафе, понякога и закуска и след това сядам и започвам да пиша музика.

Ако беше станало земетресение нямаше да ми направи толкова силно впечатление, очаквах да чуя всичко, но не и това.

„Ха, музика ли? Каква по-точно?“, възкликнах и вече забравих за очакванията си от този разговор, защото той наистина започна да става интересен.

„Метъл, хеви метъл – беше отговорът.

И след като я напиша, започвам да я изпълнявам заедно с моята група. Manowar се казва…“

Не можех да повярвам, точно този отговор се размина диаметрално с очакванията ми от имейл предишния ден.

Пред мен стаеше Джоуи ди Майо, основната фигура на тази легендарна американска група и вероятно беше последният човек на планетата, когото очаквах да видя в присъствието точно на… равина. Оказа, се че негов приятел от Будапеща бил приятел с този равин… пък който му казал, че трябва да го запознае с един интересен човек, щом ще идва в София, и кръгът от обяснения се затвори буквално в едно изречение.

–         Никъде няма публика като вашата, българската – ми казва Джоуи ди Майо, докато ми подава надписан специално диск с изпълнение на българския химн на български език от един от концертите на групата.

И продължава да ви разказва как почти

случайно преди години попаднал в България,

поканен от тогавашния легендарен „метъл“ кмет на Каварна и е решил, че това е неговата любима страна и неговата още по-любима публика.

–         Знаеш ли, не се познаваме, но ми казаха, че си интересен човек и веднага ще ти призная – това, което виждам в България, го няма никъде другаде по света. Споменах ти вече за публиката, мечтая си да мога да „изнеса“ десетина хиляди фена от вашите и да си ги водя с нас на всички концерти по света, та да образоват и феновете от другите държави…

Казвам му, че от една страна музиката им е много качествена и се харесва тук, но от друга – българската публика е зажадняла за световни изпълнители и без да искам да принизявам страхотната музика, която Джоуи прави, ние се радваме на всеки прекрачил „границите на бозата“ и да можем се докоснем до него…

–         Макс, знам това, но това важи не само за българите – ние сме обиколили цяла Източна Европа, все пак. Вие сте емоционални, лоялни и всеотдайни, не само като публика и да ви наблюдаваме от сцената, но и на маса, вкъщи, в холовете и в кухните си, били сме десетки пъти на гости, били сме по селата… Просто си обичаме България и напълно разбирам покойният вече Джон Лоутън от Юрая Хийп, че се влюби във вас – идваше постоянно тук, дори заживя няколко години в Каварна със съпругата си в двустаен апартамент. Просто… сте велики!

Рядко чувам такива суперлативи от чужденец, но явно тази категория вече не важи за него, след толкова много концерти и дни прекарани сред българи.

Водя го в столичен мол,

за да види как се продават дисковете на Manowar, но трудно стигаме до точния магазин защото ни спират на всеки десет метра за автографи и снимки, но когато вече сме на място, Емо, един страхотен меломан, който отговаря точно за този щанд, вече е събрал дисковете и точна статистика за продажбите…

Джоуи не вярва, че е толкова популярен,поглежда ме въпросително, дори леко притеснено и когато вече на улицата се сещам, че точно тази вечер е еврейският празник Ханука и може пак да се види с равина, веднага приема поканата ми да видим как в центъра на София се пали първата свещ, за да се отбележи началото на празника.              

Около огромния свещник на площада,

там където беше мавзолея, а сега е скучен паркинг, са се събрали стотина души и изведнъж Джоуи ми пита за слабичката дама на първия ред, която канят да запали свещта. „А, това е кметът на София, Йорданка Фандъкова, много приятна и интелигентна жена“, отговарям му и с периферното си зрение виждам как той тръгва с бърза крачка към нея. Едва го догонвам, за да чуя: „Госпожо, госпожо, тук е минус 10 градуса, как така вие сте без ръкавици, ще измръзнете, моля вземете моите…“ Йорданка Фандъкова прави безкрайно учудена физиономия и едва промълвява „О! Не може да бъде! Джоуи ди Майо… не мога да повярвам, аз съм Ви голям фен! Истинският ли сте…“

Вълнението се усеща по лицето и, а ръцете ѝ треперят, по-скоро от неочакваната среща, а не от студа. „Моля, моля, бързо слагайте ръкавиците, те са вече Ваши, подарявам Ви ги, и като се върна в България отново за концерт, ще ми послужат за безплатен билет“, бързо изговаря Джоуи и тъй като вече са го разпознали, дори и равинът чува името си, че и той трябва да асистира при паленето на свещта…

… Закусваме на следващия ден

в малкото му скромно хотелче в центъра на София. Той развълнувано се връща към случката от миналата вечер и ми шепне през масата отрупана с пържени филийки и рохки яйца… „Ще се върна, ще се върна, ама не за ръкавиците, а за публиката. Вие сте страхотен народ, на минус 10 градуса да уважавате еврейските традиции, това говори много!“

Съгласявам се с Джоуи и кимам ритмично с глава, въпреки че всичко, което ми казва, го знам. Знам го, има-няма, откакто съм се родил.