Пет каузи, които могат да променят България

Да ви кажа честно – писна ми от „патриотарски“ лозунги – България над всичко, на три морета, да се борим за нашата България и какви ли не още неща се „леят“ от устата на хора, които не са изкарали и един лев през живота си с труд, който да плаща заплати или да носи добавена стойност.

И още в началото искам да кажа – обичам си България, и то много, но не такава каквато е сега. Повече от всякога я искам променена, по-добра и по-успешна. Но знам, че за всичко се иска време и твърде често то няма как бъде прескочено.

В началото на 90-те, тогава още амбициозен журналист с пълни със свобода от току-що дошлата свобода гърди, бях поканен от една голяма американска банка -  Meryl Lynch – в култовия тогава мексикански ресторант в центъра на София, за да си говорим за икономика и свободни пазари.

Банкерите правеха проучване кога и дали икономиката ни ще се доближи до европейските стандарти и какви са перспективите ни да постигнем пълноправно членство в Европейския съюз. Тема, която тогава ми звучеше твърде далечна и неясна, но в онези години всичко беше постижимо, и ако можеше исках да е още утре..

Бяхме пет-шест водещи журналисти от различни вестници и когато стигнаха до мен и ме попитаха за мнение, аз им върнах същия въпрос, все пак те бяха експертите, а не ние. Една късо подстригана и с очила с много тънки рамки американка веднага ми отговори: „Ами според нас между 15 и 17 години ще ви трябват за да стигнете до минимума на европейските стандарти…“.  

Дори не я изчаках да свърши и скочих доста разгорещено…

„Ама моля ви, какви 15 години, та ние до една година ще сме готови, имаме свободни медии, имаме свободен пазар, конкуренция, пълно е с амбициозни и интелигентни хора в България, защо ще чакаме толкова дълго!“

Банкерката ме изгледа студено и без да и трепне мускул на лицето ми отговори с метален глас: „Има си правила, които изискват време, нито в икономиката, нито в обществените отношения това време няма как да се прескочи, имайте си медиите и пазара, но ви казвам, че има процеси, за които трябва време, и нищо друго“.

Беше права. От тогава минаха вече не 15, а точно два пъти по-толкова, медиите станаха по-малко свободни, но от друга страна се появиха социалните, които направих живота ни по-информиран и ни накараха да взимаме решения доста по-бързо, пазарът обаче стана още по-свободен и доста по-конкурентен.

Но след 2007 година в България се появи една огромна пропаст, за която все още си блъскаме главите как да преодолеем.

До тогава беше ясно, лесно и просто – банкерката беше болезнено права, трябваха ни едни петнайсетина години, за да си оправим законодателството, да заработи пазара, да си отворим границите и да пътуваме без ограничения и най-важното да ни приемат в безкрайния европейски пазар. До тогава, до 1 януари 2007 година наистина имахме обединителна цел и голяма неповторима кауза  и тя се беше побрала ясно, точно и много разбираемо само в сме букви – ЕС!

Само месеци по-късно, когато стана ясно, че “реките от благоденствие” няма да потекат безусловно, че трябва да работим повече, ама много повече, за да преодоляваме не само българската, но и европейската конкуренция, да раждаме идеи, да бъдем иновативни и много по-всеотдайни към бизнеса. И не само към него.

Но най-важното – загубихме  целта, загубихме каузите, като че ли загубихме и мотивацията да се движим напред. А сега, когато край границата ни има войни, когато светът и в криза, повече от всякога трябва да имаме каузи, които да ни обединяват и да ни правят горди, че можем да преодолеем всяка трудност.

Предлагам ви пет от тях, които – уверявам ви – си струва да прочете.

Естествено, първата от тях е да живеем по-добре. Не можем и да правим сравнение с онези първи години на свободен пазар и медии, сега естествено в България се живее много по-добре, по-смислено, по-свободно, но в крайна сметка тази кауза е точно като с карането на велосипед – ако спреш да въртиш педалите, просто падаш. Винаги съм твърдял, че сравнено с онези първи „свободно-пазарни“ години България сега вече не е друга държава, а направо друга планета, но последните месеци показват, че вече това важи и за целия свят. Естествено, това да живееш по-добре си е толкова генерална и неразбираема кауза, че ако сега тук живият около шест милиона души, то тя ще има сигурно поне още толкова тълкувания. Но ако трябва да мислим в чисто прагматичната линия, единствено иновациите и креативността, както в бизнеса, в офиса, в предприятието, но и в личния живот, могат да направят тази цел възможна. Застоят, механичното ходене на работа, механичното прибиране вкъщи и губенето на ценно време да незначителни спорове и неща, само ще ни отдели от целта невъзвратимо.

Веднага след това – поне за мен – е каузата да придобием качество, което с годините поизгубихме, но сега повече от когато и да е то ни е необходимо – в политиката, в бизнеса, в семейството, сред приятелите ни дори. И това е изкуството за можем да правим компромиси: винаги по всяка време и във всички случаи да гледаме позитивно на всеки един казус, да търсим това, което ни обединява, а не това, което не разделя. Като изключим огромната необходимост да работим здраво и иновативно, за да променим живота си към по-добро, убеден съм, че прагматичното позитивно отношение към средата, в която живеем и творим, търсенето на – дори и да е само един процент – разбирателство по спорни въпроси, а не конфронтация, сега може да промени всички нас, страната ни, всекидневието ни. Очевидно е колко е важно това за политиката наблюдавайки постоянните раздори сред „играчите+ на този разкалян терен, но със сигурност умението да правим компромис вече става жизненоважно и в бизнеса, а и в личните ни отношения. Просто е необходимо да загърбим напрежението, всекидневните „искри“ край нас, недоразуменията, мискомуникациите и да имаме една единствена цел – търсеното на общите пресечни точки.

И тъй като животът ни наистина се променя със скоростта на светлината, доста често като че ли забравяме основите, върху които се крепят нашите бъдещи успехи, а те са в доброто и модерно образование. И тъй като това е изключително важна кауза, трябва да вземем най-доброто от най-добрите, да си го пренесем в България, да счупим шаблоните и да дадем крила и мотивация на всеки, който иска да научи интересни неща. Наблюденията ми от сегашните училища, особено държавните са, че всичко се променя бавно, несигурно и много… стандартно и казионно. Със сигурност хиляди са случаите, в които учениците знаят повече от учителите си, просто защото прекарват много повече време от тях онлайн, повече четат и гледат и няма тези граници, които много от хората прехвърлили средната възраст си ги носят през годините. Тук трябва много смело да се счупят стереотипите и да се направи всичко възможно не учителите, а единствено и само учениците да бъдат доволни и силно мотивирани.

Много силна кауза, и много национална кауза е колкото се може по-скоро да премахнем нечестните и купени избори и то така, че всеки глас да бъде истински и всички ние да знаем, че демокрацията, добра или лоша в този и вид, все пак действа. Немислимо е занапред да живеем в държава, в която някой може да продаде гласа си и за пари да изкриви предпочитанията си. Не съм сигурен, че това ще стане само със (не действащи) закони или с кухи призиви и слогани и ще бъде със сигурност дълъг и сложен процес, свързан както с много комуникационна работа, така и със смяна на поколенията. Но трябва да се започне сега, веднага и нито ден по-късно, за да може държавата ни, институциите, хората… да работят и живеят с разбиране за демокрацията, за мнозинствата и най-важното – за почтения начин, по който тези механизми определят бъдещето ни. Ако това не стане, не можем да не разбираме, че всичко друго, което правим тотално ще се обезсмисли и държавата ни ще върви стремглаво надолу – ще бъде държава на лъжи, на измами, на хора, попаднали нечестно на важни позиции и това неминуемо ще демотивира цялата система.

Каузите, естествено могат да бъдат десетки, за някои и стотици, но има и още една, на която трябва да обърнем специално внимание – винаги да мечтаем, и да живеем, за да сбъдваме мечтите си. Вероятно ще ви се стори странно точно това да е  национална кауза, още повече, че всеки си има различни мечти, сигурно някои от тях не чак толкова читави и честни и почтени, но самото послание да имаме мечти и да ги сбъдваме е наистина кауза, която ще допринесе цялата нация да мисли поне за няколко години, пък дори и да е само за няколко дни, пак е нещо, напред. Винаги съм казвал, че ако мечтите ти не те плашат, значи не са достатъчно големи, но в крайна сметка, понякога всички ние имаме големи мечти, но често те се оказват малки и незначителни. Но са мечти, които постигаме и това вече не е никак малко.

Вероятно част от тези каузи ще ви се сторят, че не са каузи, а просто пожелания или пък неща, които трябва да направим така или иначе. Но твърдо вярвам, че ако искаме и можем да живеем всеки ден по-добре, ако се научим да правим компромиси и да търсим добрите неща у всеки човек, ако мислим постоянно как да станем „съучастници“ в едно модерно и отговарящо на времето си образование, ако се борим да има честни и неподкупни избори и сбъдваме мечти… ако правим всичко това заедно, ще сме близко да направим голяма единствено най-важната ни кауза. Нарича се България.