Максим Бехар: Олицетворение на Камино е самият път

Хост(Живко Кръстев): Път за душата – така наричат пътя Камино, маршрут, който минават хиляди хора всяка година в търсене на себе си, или на границите на своите възможности. Пътят може да бъде преминат, също така, лесно, и за удоволствие. Много се радвам, че днес имам възможност да разговарям с Максим Бехар, добре познат в сферата на PR. Той е човек, който преминава пътя и е създател на книгата „Пътят Камино: Бързо, лесно и за удоволствие“.

Максим Бехар: Добър ден на слушателите на радио „Фокус“! Прекрасно радио правите, поздравления!

Хост: Винаги се радвам, когато имаме възможност да разговаряме с ерудиран човек, като Вас, защото можем да преминем през толкова интересни преживявания. Какво е преживяването да изминеш Камино, всъщност? Във Вашия поглед как беше?

Максим: За пътя Камино, преди да тръгна, чувах какви ли не определения - от крайно религиозните, че трябва да преминеш този поклоннически път, до чисто психологическите промени, които всеки един човек преживява, вглеждането в себе си, умората, мазолите, трудностите по пътя. И в крайна сметка, когато заедно със съпругата ми Венета го минахме, се върнахме аз осъзнах, че има по малко от всичко в това усещане. Това не е само физическо натоварване, каквото аз си мислех първоначално. Години наред сядахме вечер на чаша вино, и Венета ми предлагаше да минем Камино. И аз винаги я отхвърлях и казвах, че е уморително толкова много път да вървим пеша. В един момент, тя ми сложи на масата една малко по-разбираема и малко по-лесна за осъществяване програма. И това беше пътят от Саррия до Сантяго де Компостела, който е около 145-150 километра. Минахме ги за една седмица. На мен това ми се видя много лесно осъществимо, най-вече защото нямаме времето. И наистина, вече на четвъртия-петия ден дали ще ходиш още 25 дни, или 30 дни, или 5 дни е абсолютно едно и също, тъй като ти си преодолял първоначалните препятствия или притеснения, че видиш ли ще ходя 25 км и ще се уморя. Когато отиваме някъде в чужбина, например в Лондон или в Париж, тези 20 километра ги минаваш в крайна сметка. Когато си погледнеш телефона и часовника си казваш, че си минал 20 километра. Обаче това е друго, защото там сядаш, пиеш кафе, влизаш в магазини, книжарници, обикаляш, почиваш си. Разбира се, и на Камино можеш да си починеш и можеш да си направиш своето удоволствие. Там, голямото удоволствие е, когато имаш до себе си човек, с когото можеш да си говориш и времето ти минава неусетно, в същото време да виждаш интересни неща и да срещаш интересни хора. На третия, четвъртия, петия ден, в един момент казах, че за мен това е най-интересната социална мрежа в света. Това е Каминобук, защото срещаш хора от целия свят. Първо не можеш да ги срещнеш никога в живота си в социалните медии, и второ това са интересни хора, които не те питат откъде си, какъв си, известен ли си, какво работиш, какво си завършил – такива въпроси въобще отсъстват. По-скоро си говорите за време, ако намерите общи познати, или ако се види, че си от държава, в която те имат приятели, или пък ти имаш приятели в тази държава. Но най-вече си говорите за Камино, за това колко е интересно, къде ще спим тази вечер, къде бяхме снощи, какво ще вечеряме, възхищаваме се на храната. И някак си, времето минава неусетно. В същото време има много пилгрими, католически пътешественици, които си имат своите религиозни причини, защото попринцип това е католически път. И попадаш в обстановка, в която ти никога не си попадал. Особено в София, в този забързан живот, който живеем и вечер пускаме новини, гледаме политици се упражняват по красноречия, хора  се правят, че разбират от всичко. След това отиваш на работа и там имаш своите си грижи и проблеми. И изведнъж попадаш на едно място, където ги няма тези неща. Няма ги новините, няма ги политиците, грижите, проблемите, клиентите, няма слушатели, няма зрители. И това е един друг свят, в който имаш време да помислиш за много неща, които нямаш време да мислиш във всекидневието си. И затова ми се струва, че е изключително ценно, не чак толкова вглеждането в себе си, може би различните хора по различен начин го преживяват. За нас двамата с Венета беше първото излизане извън Ковид. Всички ние стояхме година и половина-две затворени, и когато изведнъж светът се отвори, ние си казахме, че трябва да направим нещо, което да ни отвори очите съвсем след това затваряне. Може да отидеш на Малдиви, на Сейшели, или където и да е, но това не е същото. Камино беше най-доброто, където можехме да го направим.

Хост: Има ли магия в този път? Много мистични разкази има за пътешествия, които са отключили съзнанието на хората в какви ли не посоки.

Максим: Има магия. Смятам, че всеки създава магията за себе си. За мен тя е една, вероятно за съпругата ми Венета е друга, както и за много други хора. Зависи от очакванията и настроението, с което вървиш по този път. За мен магията беше, че ние си говорихме по 20 часа или по 18 часа с Венета и си разказвахме неща, които не е имало случаи да си разказваме един за друг или да се опознаваме по този начин. Също така, минаваме през много религиозни места, които си имат своето излъчване, и своята енергия, и своя магнетизъм. На всяко място, което минаваш трябва да си удариш печат, за да удостовериш, че си минал през това място, в специален паспорт. Обикновено тези места са в местните католически черкви. Винаги влизахме и отдавахме почит. Специално по този път от Саррия до Сантяго де Компостела, магията се създава около 35-40 километра, които минаваш в едни евкалиптови гори. И посредата на тази евкалиптова гора, с изключително силен мирис на евкалипт, една тишина - тези неща ги няма в нормалното всекидневие на нито един човек по света. Всичко това е обгърнато с мистиката и с това, че минаваш по свято място, на което са били пренесени преди векове мощите на Св. Якоб от Франция до Сантиаго де Компостела, където той самият е погребан. И върха на цялото преживяване е самото пристигане пред катедралата в Сантиаго де Компостела, което при нас се случи в условията на един силен проливен дъжд. И беше страхотно преживяване – бяхме с дъждобрани, с раници, с качулки, с щеки за да ходим по-лесно. И изведнъж се озоваваме пред тази катедрала и вали проливен дъжд – незабравими мигове.

Хост: Кое е по-важно – пътят или крайната цел? Може ли малко философски да разгърнем този въпрос?

Максим: Определено пътят, защото и в живота често имаш цели, към които тръгваш, обаче по пътя ги променяш. И понякога дори постигаш по-високи цели, от тези, които си си наумил, че трябва да бъдат крайната точка. А по времето на пътя се учиш - падаш, ставаш, излизат ти мазоли. Говоря с метафори, защото и в живота става това нещо - без чисто физически да падаме и да ставаме, ние всеки ден имаме успехи, понякога малки провали, понякога по-големи, понякога големи успехи, и не чак толкова големи. Според мен пътят е важен и олицетворението на самото Камино, всъщност е пътят. „Камино“ в превод от испански означава път и по 2-3 хиляди пъти на ден ти повтаряш „Buen camino!“. Няма как да срещнеш някого и да не му кажеш „Buen camino!“, което означава „добър път“ или „да ти е хубав пътя“. Само като се замисля, от тези 2-3 хиляди пъти на ден като казваш „Buen Camino“и се усмихваш на тези хора – само това ти променя живота. На колко души казваш в София, дори да ходиш по Витошка или най-населените улици и булеварди в градовете, по колко пъти на ден казваш „добро утро“? Ти не казваш на непознати хора „добро утро“. Да, на Витоша или по планините, казваш „добър ден“, но самото „Buen camino“, го казваш с акцент и въодушевление – поемаш въздух и казваш „Buen camino!“.

Хост: Така е кръстена и книгата, която държа в ръцете си. Много благодаря за този подарък. Аз го разгръщам в момента и се пренасям в това преживяване, което винаги е индивидуално, винаги е спрямо човекът, който е минал по този път. И наистина те пренася в този свят, и може би дава повод за размсъл за това, че като говорим за това, че пътя е по-важен да намираме време да се усмихнем на този живот. Да се усмихнем широко и да кажем „BuenCamino!“

Максим: Трябва да го прави всеки един от нас - всяка сутрин, когато стане, да стане с усмивка. Това е нещото, което правим и аз, и Венета вече толкова години. Всяка сутрин ставам с усмивка. Може да съм имал най-тежкия ден или най-абсурдния сън, защото и такива неща се случват. Може да съм недоспал, защото ставам рано сутрин и не винаги съм се наспал добре. Ако станеш намръщен и започнеш да си мислиш негативни неща, всичко отива на кино. И това беше идеята да напишем книгата. Последния ден, още преди да влезем в Сантиаго де Компостела, аз се обърнах към Венета и ѝ предложих да напишем книга, а тя ми каза, че ако за мен това е лесно, то тя никога не е писала. И си казах, добре, заедно ще седнем и ще я напишем. Преди да тръгнем не изгледах нито един филм за Камино, и не прочетох нито една книга, а има няколко. Но когато се върнах прочетох няколко книги за Камино написани от българи и те бяха много философски. Имаше един човек, който е написал книга и през цялото време разказва как жена му се е променила по време на Камино – тоест малко психологически и много лично. Аз исках да разкажем, и затова я нарекохме „Бързо, лесно и за удоволствие“. Тогава, в Сантиаго де Компостела, ми хрумна това заглавие – защото беше бързо, беше лесно и имахме удоволствие. А когато кажеш Камино, обикновено, и аз бях така преди известно време, всички хора те мислят за луд. На колкото казвахме, че тръгваме на Камино, те го отхвърляха, защото ще се скапем от път, чудеха ни се, включително близки приятели. И аз им отвърнах, поне да видим какво е това Камино. И ние, когато се върнахме, след 2-3 сутрини станахме и предложих на Венета да се качим на Черни връх, и тя се съгласи. Отидохме на Черни връх и се качихме, все едно беше да отидем пеша до Витошка и обратно. Физическите усилия – те са важни, но в никакъв случай не са най-важните. Физическите усилия си идват сами. Когато написахме тази книга я дадох на моя приятел Жоро Милков, прекрасен журналист и пътешественик, да я прочете. Той я прочете, и на гърба на книгата са написани неговите думи, защото той ми се обади и каза, че това е учебник по Камино. И аз точно това исках да бъде. Така нарекохме дори бележката на Жоро Милков, защото преди да тръгнеш за Камино не ти трябва да четеш чак толкова много истории или легенди. Трябват ти 2 неща. Първо да знаеш къде можеш да допуснеш грешка - какви обувки да си вземеш и какви не, какво да пропуснеш. И второ, кои са различните пътища за да можеш да избереш твоя път. Точно това направихме в книгата. Описахме как сме минали Камино – това беше моята част, докато Венета описа различните пътища, тяхната история и тяхното значение. И стана една добра химия от полезни неща. Искаше ми се тази книга да е полезна за тези, които искат да минат Камино. Миналата седмица правихме представяне, заедно с нашите издатели от издателство „Вакон“. Няколко души дойдоха на това представяне и едни от тях, върнали се от Камино 2 седмици по-рано и бяха прочели книгата, казаха, че е страхотна, защото са намерили неща, които не бяха виждали.

Хост: Имахте ли в самото начало яснота откъде тръгвате, къде ще преспите и през местата, които минавате, колко време ще ви отнеме да стигнете от едно до друго, тоест планът? Имаше ли в началото ясен план?

Максим: Аз не го знаех, обаче Венета го беше направила и аз и се доверявах изцяло. Планът беше направен от една испанска агенция, туроператор, който е специализиран и прави пътувания по Камино, като моята молба беше да не е повече от десетина дни, защото не мога повече време да отделя. Чисто времево. И имахме представа в кой хотел ще спим и това от една страна беше добре, защото ни дисциплинираше. Бяхме направили така, че всяка сутрин идваше един малък пикап, взимаше големия багаж и го носеше до следващия хотел. А ние си продължавахме с нашите раници, пълни с нещата, които имахме. Сега искаме, следващата година да направим португалския път през Порто, и смятаме да не носим друг багаж освен нашите раници. Първата голяма грешка, която направихме всъщност беше, че взехме много багаж. Но аз пътувам по принцип с много багаж. И отивам на Камино и си мисля, че отивам на някаква бизнес дискусия. Аз си взех 6 панталона, 9 ризи, колкото дни, за всеки ден. И кацнахме в Сантиаго де Компостела, багажа ни беше загубен. Дойде 3 дни по-късно и ние имахме две възможности – или да си чакаме багажа тези 3 дни и да пием вино или бира и ищо да не правим, или да тръгнем по пътя. Заявих на Венета, че тръгвам и както си бях със сако и градски дрехи и градски обувки, ние тръгнахме по маршрута. И така карахме 2 дни, на третия ден ни дойде багажа. Купихме си веднага едно малко несесерче, в което имаше 2 четки за зъби, една паста и един сапун, от един супермаркет. Знаете ли как пътуваме - с едни големи чанти, пълни с какво ли не. И ние изкарахме с това малко несесерче през целия път. Веднага си купихме тениски, на които пишеше „Buen Camino“ и се оказа, че нито сака, нито ризи - нищо не ни е необходимо, освен едни къси панталони и удобни обувки. И беше грешка, че взехме много багаж, но не знаехме. И другата грешка беше, че ние си бяхме поръчали вечери и закуски, предплатени предварително - въобще нямахме нужда от тях. Нито закусвахме, нито вечеряхме. Просто сядахме вечер, поръчвахме си една бутилка Рьоха, местното галицийско прекрасно вино, малко сирене, малко шунка Хамон и това ни бяха вечерите. Сутрин пиехме по едно кафе и тръгвахме. Това са дребни грешки, които се преодоляват и въобще не бяха от голямо значение, но следващия път когато тръгнем ще си го направим малко повече като за нас си с раниците. Там няма нужда от предварително запазен хотел -можеш да преспиш в алберге, което е нещо като общежитие или страноприемница. Най-често преспиваха хората, които срещахме, в манастирите или в черквите, и там в манастира преспиването е около 5 евро на вечер със закуска, нещо подобно. Да, вярно е, спиш в една голяма стая с много хора на спален чувал, но това е част от романтиката, част от цялата мистерия на пътуването.

Хост: Така е наистина. Колко му трябва на човек всъщност.

Максим: По пътя Камино не ти трябва абсолютно нищо друго, и това е описано в книгата, освен добра резервна батерия за телефона, за да можеш да снимаш все пак, защото не винаги има прекрасно покритие, а батерията се изтощава. Огромното мнозинство от хората, които срещнахме, имаха по 2 чифта обувки - едни сандали или джапанки, за да може пръстите отпред да са открити, а другите обувки, които носеха, на голяма част от хората бяха изрязани отпред, за да може да диша по-добре обувката. Голяма част от тези хора ходеха със закачени на раниците бельо и чорапи, които те са си изпрали сутринта и са си ги закачили на раницата за да изсъхнат. Тоест, това са толкова простички неща, а никой не обръща внимание с каква риза си, с какви обувки си, стига на теб да ти е удобно и най-важното – да се чувстваш свободен.

Хост: Нека така да завършим този разговор, който ще се радвам да има продължение. Много благодаря на Максим Бехар, че ни пренесе в това простраство, по пътя Камино. Благодаря!

Максим: С най-голямо удоволствие и до скоро!