Пътят към Камино и новата книга на Максим Бехар и Венета Писарска

Хост (Михаил Дюзев): Добро утро, България, където и да си, 23-ти февруари. Петък е. С колегата Райчев се радваме да посрещнем приятели. Спокойно мога да кажа в студиото. Започваме с дамата първо, обаче. Венета Писарска, добре дошла!

Венета: Здравейте!

Хост (Михаил Дюзев): И Максим Бехар!

Максим: Добро утро, Дарик!

Хост (Михаил Дюзев): Максим, ти се знаеш с колегата Райчев доста по-отдавна…

Максим: По-важното е, че сме приятели.

Хост: Така е!

Максим: Колеги, приятели.

Хост (Михаил Дюзев): Сега, двамата сте направили едно доста трудно пътешествие. Трудно наистина, защото, доколкото аз съм запознат, без да съм го правил, Камино, за това става въпрос. Както и вие, както пишете в началото, сте се подготвили с книги, с филми по темата и с проучване. Но, както разбирам, защото аз внимателно прочетох книгата, нищо не е това, което си очаквал по пътя, нали така? Представяме Buen Camino, пътят Камино, бързо, лесно и за удоволствие.

Венета: Ами, това е дълга история. Камино не е спонтанно пътуване. В нашия случай отлежава много дълго време. Обмислено беше и беше подготвено без да има точни дати и в един момент, като приключи COVID ни отвориха и изведнъж в аджендите ни се появи този отрязък от време, в който можахме да го направим, да го организираме бързо. За лесно… зависи как си го направиш и как го погледнеш и за удоволствие, може да бъде за удоволствие. Както може да бъде и за спорт и за…

Хост (Иво Райчев): Да, обаче, като четох в началото, тя подготовката, все едно на експедиция на Еверест. Такава подготовка. Толкова елементи, толкова неща, толкова детайли докато потеглиш…

Хост (Михаил): Очевидно има нужда.

Максим: Това е само първият път. И някъде по средата на пътуването, докато носихме едни големи куфари и раници и всякакви, решихме, че половината от този багаж, всъщност не ни е бил необходим. А са ти нужни няколко тениски и няколко чифта бельо и едни хубави, удобни обувки. Не беше никак трудно, знаеш ли... 90 на 100 пътя си го изминал в момента, в който вземеш решение. Всъщност това е най-важното нещо. В момента, в който кажеш: „Ок, тръгваме!“ имаш вече самолетните билети и знаеш къде отиваш. Оттам нататък няма връщане назад. Ходихме примерно между 10 и 20-25 км. всеки ден. Можеш да се измориш, да вземеш такси, ако те болят краката, да отидеш до другото място. На нас не ни се наложи. Не го направихме нито веднъж.

Хост (Иво): Ами то какъв е ефекта, ако вземеш такси...

Максим: Има обстоятелства, които понякога го налагат, но така или иначе ние го изминахме. Беше огромно удоволствие. Както Вени казваше на третия, четвъртия ден ставаме и краката сами тръгват. Въобще не питаме колко километра...

Хост (Иво): Да, обаче там има два варианта. Варианта, в който куфарите ви ги вземат сутринта и ги носят в другия хотел на следващото място...

Максим: Точно така.

Хост (Иво): А имаше ли хора, които го правят без да им носят куфарите от едно място на друго?

Максим: По-голямата част от хората бяха точно така. Една раница на гърба, висят чорапи и тениски...

Венета: ... и сандали

Максим: ... и висят от раницата, за да могат да съхнат, защото те са ги изпрали сутринта и с раницата на гърба. И голяма част от хората не знаеха къде ще пренощуват. Ние искаме следващия път да го направим по този начин, защото места за пренощуване има навсякъде. Най-вече такива общежития или манастири. Има манастири, за 5 евро можеш да преспиш спокойно. Да си вземеш душ, да хапнеш една топла супа. Всъщност това е истинското Камино.

Хост (Иво): Значи това е голямото предизвикателство.

Максим: Ние го направихме малко по градски. Плюс това, в книгата е описано, но на нас ни загубиха багажа първия ден и аз, ти знаеш, аз ходя с едни сака винаги. С едни градски обувки, с едни ризи. И в един момент тръгнахме така. Няма го багажа. Ние си казахме: „Какво да правим, какво да седим и да го чакаме в Сантиаго де Компостела. Тръгнахме така за Камино със сакото, с градските дрехи.

Хост (Иво Райчев): За какво тръгна със сакото, като знаеш, че ще пътуваш... колко километра пеша.

Максим: Е защото...

Хост (Михаил): Може би към Венета. За нашите слушатели, които може би не знаят за какво говорим. Какво е Камино?

Венета: Добър въпрос. Камино е едно, бих казала и духовно и физическо предизвикателство и пътешествие. Физическо предизвикателство със сигурност, защото има няколко пътя, наречени Камино. Това са исторически пътища още от Римско време. Били са търговски, след това са станали духовни и по едно и също време са станали и търговски и духовни. Предизвикателство е, защото трябва да си прецениш добре физическите възможности, за да знаеш колко можеш да издържиш, за да можеш да го издържиш целия този път. Не е въпроса да извървиш едни 50 км. и след това три дена да не можеш да станеш. Духовно, защото преди да се решиш на такова нещо трябва да си го преживял това пътуване. Трябва да си го осмислил. Тя подготовката всъщност е по-скоро ментална, отколкото, нали физическата част, разбира се… тя е неизбежна.

Хост (Иво): А има ли хора, които се отказват по средата?

Венета: Да, има. Срещаме хора, които се отказват. Най-често срещнахме хора, които се отказват по физически причини. Просто не са си преценили физическите възможности някъде по пътя. Не са си преценили обувките, не са си преценили по колко могат да издържат на този ритъм…

Хост (Михаил): Аз имам познати, които са били на Камино. Или по пътя са били. От вас разбрах, обаче, че има няколко маршрута.

Венета: Да, има много маршрути.

Хост (Михаил): Да си призная, до вчера, докато не прочетох книгата в моето съзнание беше, че пътят е един. И всички вървят по един път. Оказа се, че има няколко.

Максим: Последната отсечка е една наистина, защото всички стигат до Сантиаго де... До катедралата.

Хост (Михаил): Да, но пътища много.

Венета: Всъщност, пътят, който ние направихме е така нареченият френски път. Той е най-туристическият. Най-известният. Той е 900 км. Има и път, който пресича цяла Испания, и това всъщност е стар римски път, търговски път, не се знае от кога съществува. Има два пътя през Португалия. Има от Англия един път, който слиза, пресича океана и продължава надолу.

Хост (Михаил): Да ви кажа, този през Португалия много ми хареса. Той е покрай океана.

Венета: Това е следващото. Това е следващото Камино.

Максим: Точно това мислим да направим следващия път, защото е много живописен. Една вечер в един замък преспахме, вечеряхме с две англичанки и аз питах една от тях. Тя беше точно от тези, които не са с куфари, а с раниците. Англичанка, пенсионирана учителка, вероятно на около 65 години някъде. И я питах: „Колко си изминала досега?“ И тя нещо смята, смята и каза: „Ами към 1650 км са до тук.“ И аз онемях и си казах: „Чакай, момент, най-дългият път е 900 км….“

„Не, не, аз от Манчестър съм тръгнала и понеже съм пенсионирана, нямам ангажименти и ми е много добре да си ходя. Тоест има хора, които ходят… Едни австрийци срещнахме, които над 2000 км бяха минали. Обаче ги минават на порции. Минават, примерно, 200-300 километра тази година. След това догодина тръгват.... Има хора, по различни причини го правят. Религиозни, духовни…“

Хост (Иво): Някои пък да се докажат…

Венета: Да, има го и физическото предизвикателство.

Максим: Знаете ли, срещнахме инвалиди в инвалидни колички. Хора с деца. През цялото време пътувахме с едно американско семейство, което беше около 20 души от различни щати. И те бяха с деца и пътуваха по различни начини с различни скорости и всяка вечер се събираха в един град всички. И това им беше като семейно събиране. Годишното семейно събиране. Тоест аз тогава установих, понеже знаете, че съм фен на социалните медии, нон стоп комуникирам там. Установих, че това е най-уникалната социална мрежа в света. Камино. Защото срещаш хора, които никъде другаде не можеш да срещнеш. От целия свят. Никой не се интересува от къде си, ама какво работиш, кой си, известен ли си, неизвестен ли си. Всички сме еднакви, всички сме на пътя. И имаме общи теми от сорта на: „Къде ще спите тази вечер?“ Какво ще вечеряте? Ето такива неща, които не можеш в София или където и да било, трудно можеш да проведеш такива разговори. Но фактът е, че се върнахме други хора. И не само физически, гледахме на света по различен начин и това е, което и в книгата сме го написали, това е, което наричаме предизвикателство.

Хост (Иво): Добре де, защо не направихте първо Ком Емине, а след това да отидете.

Хост (Михаил): Да, има хубаво сравнение с Емине.

Максим: Няма къде да спим в Емине.

Хост (Иво): Защо, аз имам познати приятели, които с група хора тръгват по билото на Стара планина и жените им ги чакат на следващата спирка в хижа или хотел, след това потеглят пак. Жените пак с колите и така отиват до Емине.

Максим: Камино имаше някакъв дори романтичен ореол.

Хост (Иво): Има ореол, да…

Максим: Всичко е супер добре организирано. Всичко, между другото, което ни направи много добро впечатление, всичко е направено от европейски фондове и навсякъде пише „тук бяха изразходени 356 хиляди и не знам колко си цента/евро, за да направим този път. Да го облагородим.

Хост (Иво): Каква е настилката?

Венета: Ами различна. Зависи през къде минаваш. Минаваме през гори, през села, през ферми. Зависи от къде минаваме.

Хост (Михаил): Не си го представяй, като път.

Хост (Иво): Не си го представям, като асфалт.

Хост (Михаил): Не си го представяй да стъпиш на един път и да стигнеш до там…

Венета: На моменти се върви и по асфалт… зависи през къде се минава.

Максим: Което е най-кофти между другото. Особено последната отсечка, когато се влиза в Сантяго де Компостела, това е целия ден и се минава през целия град. И това беше най-тежкото. Още повече си най-уморен и вече пристигаш на края и когато държахме постоянно контакт с нашата принцеса Мириам, която е съпругата на починалия наш Принц Кардам или Княз Кардам, и тя го беше минала този път. И тя в един момент ни написа: „бъдете готови последния ден е най-тежкият, защото се минава през града и е най-скучно.“, но факт е, че срещнахме интересни хора, върнахме се много освежени и за съжаление едва последния ден, вече съвсем накрая, аз се обърнах към Вени и казах: „дай да направим една книга!“ И тя каза „ама как ще правим книга?“ Тя е човек на бизнеса, занимава се със съвсем други неща. Казах: „ама толкова много интересни неща видяхме, че трябва да ги споделим“. И ето с издателство Матком и с това прекрасно момиче Елеонора Гачева се събрахме и ми се струва, че направихме един много добър продукт, който, доколкото разбирам, вече почти го няма в книжарниците. Апък нашият общ приятел, и ваш също, Жоро Милков, който беше първият читател, наистина ми прати един имейл и каза: „Макс, това е учебник по Камино.“ И така го нарекохме.

Хост (Михаил): Наистина е много, как да кажа, много е практична книгата ви. И то е така. Аз пак да се върна за моето усещане и знание за Камино. Това е голяма част от него е формирано от един филм „The Way'' с Мартин Шийн, Емилио Естевес е режисьор на този филм. И там става въпрос за едно дълбоко духовно изживяване. Или модерната дума- катарзис, така да кажем. Пътят като просветление ако щеш. Като някаква битка с вътрешни свои демони, проблеми през физическото изпитание- пътя. Имаше ли такъв момент при вас? Имаше ли мистичен момент, така да кажем, през тези километри?

Венета: Цялата, целия ореол на този път е свързан с тази мистика, с тази може би изначална религиозна окраска и да, има хора, които наистина тръгват по този път, поради някакви дълбоки вътрешни изживявания и нещо ги е накарало да го направят това нещо. Това са хора, които обикновено пътуват сами. И те, те наистина го правят с тази цел. При нас, ние по-скоро го направихме, за да се пречистим след цялата тази COVID-на еуфория, истерия.

Хост (Иво): Е да обаче самичък като си няма с кого да споделиш….

Венета: Нашето беше точно това. Част от нашия път беше споделянето, всъщност. Докато, ако тръгнеш да го правиш с идеята за пречистване, за преживяване на някакъв много тежък момент. Да, тогава е по-добре да си сам, да си го преживееш това нещо и да го извървиш този път. Поздравът по пътя е “Buen Camino”, много често хората, с които споделяш части от пътя, те ти благодарят, че си споделил техния път в някакъв участък.

Максим: Преди да тръгнем изчетох, аз не гледах филма и Вени няколко пъти ми казваше: „Дай да го гледаме филма“ и аз казвах „не искам, искам да го гледаме след като се върнем, за да не се сугестирам, да нямам някаква предварителна подготовка. Обаче, изчетох много групи във фейсбук, които се занимават с Камино. И един от въпросите, мисля че беше на една Португалка, която казваше: „рисковано ли е да тръгна самичка по пътя Камино, искам да тръгна самичка“ и й отговориха може би едно 20-30 души, които казаха: „как самичка, на Камино ти никога не си сам.“, което е абсолютната истина. Ти тръгваш самичък, срещаш страхотни хора, споделяш с тях. След това някой примерно казва: „ти си много бавен, нали, ние ще продължим, след това пък ти си по-бърз другите са по-бавни. След това се събирате вечерта или някъде в някое кафене по пътя. И никога не си сам на Камино, дори и сам да тръгнеш.

Хост (Иво): Може ли граждански бракове така да се сключат?

Венета: Граждански бракове не знам, но знам сватбени пътешествия. Срещнахме хора, които бяха на сватбено пътешествие на Камино. Даже се зачудих, защо постфактума не е преди, да тестваш връзката на пътя.

Максим: Камино можеш да преминеш с велосипед. Срещнахме страшно много хора с колела. Можеш да преминеш Камино и на кон. Срещнахме и хора на коне, които избират различни маршрути. Малко групи избират този начин, но най-голямото удоволствие... и ще ти кажа, за мен беше предизвикателство. Познавате ме от много години. Обичам да доказвам, че мога да направя нещо интересно. И когато се върнахме, бях много щастлив, освен че физически се чувствах по съвсем друг начин. Освен това, ментално си бяхме пречистили главите. Мисля, че в книгата е написано, че Вени си забрави паролата на компютъра и така я забрави, че въобще не можа да се сети за нея. В днешно време да забравиш паролата на компютъра си, това е едно от може би 10-те нещастия, които могат да ти се случат. Но това означава, че сме се пречистили. Най-вече сега, след година и нещо, когато се оценявам, беше едно интересно предизвикателство.

Хост (Иво): Добре, едно средностатистическо семейство може ли да си позволи това? Във финансови изрази, защото някой слушател веднага ще попита. И така, колко струва това за толкова дни?

Хост (Михаил): Вероятно може да струва и много малко...

Максим: Изобщо не е скъпо.

Венета: Може да струва много, ако искаш да запазиш комфорта и да спиш в хубави хотели, защото във всяко населено място има такива. Така че, ако решиш да нощуваш в хубави хотели и да загубиш от чара на цялото това пътешествие, можеш. Но като цяло това е много бюджетно пътуване. Това не е пътуване, което струва нещо. Всъщност, екипировката може би струва нещо, самолетните билети са друг разход, и останалото... По пътя, през цялото време, хората по къщите оставят храна. Оставят хляб, ябълки, моркови - всичко, което имат. Ти можеш да си вземеш от тази храна, и можеш да оставиш каквото искаш, но няма задължение да оставиш пари. Разбира се, всички хора го правят това.

Максим: Много от местните барове, които срещахме по пътя, предлагаха всичко за закуска, и не поставяха цени. Всеки, който искаше, можеше да си вземе, и нямаше определена цена. Имаше кутия, където можеше да оставиш някаква сума, но не беше задължително.

Хост (Иво): Това е за българи..

Максим: Да, за българин е много добре.

Венета: Всички хора оставят в общи линии.

Максим: Наистина по вратите на къщите има оставена храна, плодове, всякакви неща, които тези, които пътуват могат да си вземат. Там пък въобще не е задължително да оставиш нещо. Въобще не е проблема в средствата. До Испания има много нискотарифни авиокомпании, които летят. Въпросът е в нагласата и аз… много ви благодаря, че вие двамата сте прочели тази книга, защото познаваме се от години и знаете, че сутрин под душа слушам Дарик вече може би едно 20 години, и ако вие двамата сте прочели тази книга, това означава, че целия български народ я е прочел всъщност.

Хост (Михаил): Това беше хубаво за финал. Добре, благодаря ви. Да се виждаме по подобни поводи и да си разказваме за подобни пътешествия.

Максим: И ние много благодарим и много ви обичане и предаването също …
 
Хост (Михаил): И една задача за финал. Тук нали имахме едно време традиция в ефир. На всеки гост завършвахме с радио задача. Радио задача към теб, Максим, да направиш поне малко популярен Ком Емине, колкото Камино, защото ти с това се занимаваш.

 
Максим: Това си го мислихме с Венета, когато вървяхме и си мислихме, че Ком Емине може да стане едно страхотно място, ако се намери някой, разбира се, да направи малко ресторанти. Малко да стегне хижите и да направи, както ти казваш, добър маркетинг. Защото това е едно голямо богатство в България, което ние трябва да си използваме.

Хост (Иво): И тогава ще ти идват чужденци и те да минават по този маршрут.

Хост (Михаил) : Благодаря ви. ByeCaminoи до скоро.    

Може да гледате цялото интервю тук.