Родът на Максим Бехар в "Джинс" по БНТ 1

28.11.2020

Максим Бехар разказва за своите пра-роднини и как те са пристигнали от малкия град Бехар в Испания до прекрасния Шумен през 1492 година. Той разкрива вълнуващи истории и послания от семейството си, заедно със завещанията на дядо си Моше и баба си Матилда - думи, които никога няма да забрави!

Диктор: Това е "Джинс" – предаването, което събира родови истории не за да направи герои хората, живели някога, а за да ви даде възможността сами да прецените какви са техните наследници днес. Предаването, което не разказва обикновени спомени, а притчи, в които миналото си дават среща с настоящето, за да подкрепи бъдещето. Предаване за ценностите, които ни съпровождат, за човеците от чийто устни сме ги чули, за знаците, които срещаме по пътищата си, за да ни припомнят че животът е низ от обещания които трябва да се изпълняват. Това и "Джинс", а днес сме с Максим Бехар.

Максим Бехар: Бехар в Шумен или Бехар от Шумен.

Диктор: Да, в Шумен сме, градът в който се заселва семейство Бехар когато се установява в България. Но Шумен далеч не е мястото, от което тръгва фамилията.

Максим Бехар: Всъщност Бехар са си от Бехар. Това е град в Испания, близо до Саламанка, в който имах огромното щастие да бъда преди няколко години, да получа почетния знак на града от неговия кмет, да разгледам града, от който през 1492 година са дошли, слагам големи кавички в глагола "идвам", моите пра, пра, пра, прадеди и са попаднали в Османската Империя. От Испания са попаднали тук. И една малка частичка от тази история всъщност е и фамилията Бехар.

Диктор: А всичко в Испания започва с края на т.нар. "Реконкиста" отвоюването на Иберийския полуостров от властта на мюсюлманите. В това време бракът между Изабела I Кастилска и Фердинанд II Арагонски обединява Испания, а начело на Светата Инквизиция застава отец Торквемада. Именно под негово давление двамата подписват Алхамбрайския декрет за изгонването на всички евреи от Испания. С него те нарушават поредица обещания към поданиците си евреи.

Максим Бехар: 1492 година. Това е всъщност ключовата година на всички т.нар. "сефарадски евреи" или това са преселниците от Испания, изгонени тогава от инфантата, от Инквизицията и моите прароднини, Бехаровци, попадат тук в Шумен или около Шумен, което по това време е било Османската империя. Приемат ги с отворени обятия, така поне сочат всички исторически книги, спомени, данни, до колко е било възможно в това време да се опише, разбира се.

Диктор: Принудени да напуснат домовете си, сефарадските евреи намират новия си дом Османската империя. Тогавашният султан Баязид II нарежда: "Да не се отказва влизане на евреите или да им причиняват затруднения, а да се приемат сърдечно". Нещо повече, към Испания са изпратени османски кораби, които транспортират част от бежанците до Балканите.

Максим Бехар: Напускайки Испания те не са знаели какво се случва извън страната, нямало е никаква информация. Не са знаели дали през това време не гонят евреите в цяла Европа, дали друговерската религия не е била по някакъв начин ограничавана и в други държави. И затова тръгвайки си от Испания те са решили да вземат имената на градовете, в които са живели, за да могат наистина да се представят по-скоро като испанци, отколкото като евреи, незнаейки какво се случва извън страната. И така те са пристигнали по тези земи, тогава Османска империя, сега България, пристигнали са със своята фамилия Бехар.

Диктор: Така от името на загубеното родно място тръгва новото фамилно име Бехар.

Максим Бехар: Бехар, които през онези години, вероятно края на XIV, началото на XV век се заселват в Османската империя са т.нар. " Sephardi". Или това са преселниците от Испания, които идват със своите обичаи, идват със своя език Ладино, или когато бях малък се наричаше Шпаньол и всички еврейски семейства в Шумен, които ние познавахме говореха помежду си на Шпаньол, особено когато искаха ние, децата да не разберем нещо или говореха за политика, или някакви интересни неща, се говореше само този език.

Диктор: Днес езикът Ладино е все по-рядко срещан сред общността на българските евреи.

Максим Бехар: Никой от нас не говори или малко са тези, които говорят Шпаньол.

Диктор: Първоначално големи сефарадски групи се заселват в Одрин, Солун и други големи градове на империята.

Максим Бехар: Историята на моите роднини е била, вероятно много трудна и много противоречива, защото те са попаднали на място, в империя или сред хора, които не знаят езика, не знаят техните обичаи, съвсем различни, коренно различни и въпреки това са успели да бъдат едно цяло с тях.

Диктор: Бегълците от Испания се вписали сравнително лесно в живота на империята. Твърди се, че самият султан Баязид II заявил, че католическия крал Фердинанд погрешно е смятан за умен, след като гони евреите, с което обогатява Османската империя за сметка на обединяването на Испания. И това никак не е случайно, защото евреите си носели най-важното – знание.

Максим Бехар: 100% от тези, които са се преселили по нашите земи тогава са били търговци. Знаем за евреите, че са добри търговци, знаем, че са музиканти, писатели, творци, хора на изкуството. На един композитор му трябва само един инструмент, той може да обикаля света с него. На един търговец му трябва само добро чувство за сделка, за това как да направи така, че да купи и продаде нещо и да остане почтен. Това е много труден занаят между другото. Затова когато те са се заселили по тези земи са започнали да се занимават с търговия. Всяка нация, всяка голяма група от хора, които са се преселвали от място на място са обичали да имат свой занаят във вътрешния си джоб.

Диктор: Сефарадските общности постепенно започват да се разселват и във вътрешността на българските земи, основно в големите градове – силни икономически и сигурни във военно отношение. По това време Шумен вече е един от най-големите военни градове в европейската част на империята. В града има крепост, Томбул джамия, открива се и първата имперска военна болница.

Бета Хараланова: За историята на евреите все още няма доказателства за точната година когато се заселват в град Шумен, но според нашите изследвания, не само мои, а и изследвания на различни историци и спомени, които са предадени, се знае вече с точност, че в средата на XVIII век за евреи се говори в нашия град. Тук идва първите евреи от град Одрин като лекари, които са в Османската армия. Заселват се в района на най-западната част на града между Кьошковете и Томбул джамия в едно т.нар. "голям двор" в началото няколко семейства. Постепенно техния брой се увеличава, идват и от Видинския край, идват и от Южна България и така се създава еврейската махала.

Диктор: В Шумен общността бързо започва да се развива и скоро след заселването си построява свой молитвен дом – първата синагога.

Бета Хараланова: Сред особено активните евреи през средата на XIX век е Менахем Навон. Той става и председател на организацията, на местната еврейска организация, млад, знаещ чужди езици, който е учил в Одрин, но успял наистина, заедно с родителите си пристигат тука и успява да обедини най-младата част от евреите в града. Благодарение на него през 1860 г. се постоява синагогата, била е за времето си наистина много красива, с много хубава акустика, двуетажна, една от най-големите синагоги в България.

Диктор: Синагогата е осветена през 1860 г. и скоро след това Менахем Навон подема нова инициатива за отваряне на светско училище, защото в двора на синагогата вече функционира религиозно такова.

Бета Хараланова: През 1870 г. той успява да се свърже с Барон Хирш и благодарение на него, с дарение и връзки с Алианс Франсез, това е една организация се построява първото в България еврейско училище за момчета.

Диктор: Барон Хирш, останал в българската история с прочутата си железница е и виден деятел на международното еврейско движение. С негова помощ през 1874 г. в Шумен е открито и първото училище за момичета. По-късно благодарните граждани издигат в негова чест чешма.

Бета Хараланова: Той е един от най-големите дарители за построяването на самото училище. От начало е дал 100 млн. златни франка, това е 1870 г., след това дава още 4 млн. за построяване на девическото училище и когато през 1896 г. април месец той почива в негова памет в двора на училището се построява тази чешма.

Диктор: В началото на XX век животът в еврейската махала на Шумен кипи. Започват да се откриват дюкяни и магазини в централната част на града. Строят се модерни за времето си къщи, разнообразява се и социалния профил на евреите в града.

Бета Хараланова: Основно като търговци, имало е малко фабриканти, имало е златари, сарафи по-точно казано, имало е и малко занаятчии. Естествено и голяма част от еврейското население, което преживява в тази махала е и от бедното население, каквото в по-голямата си част по това време е било в Шумен.

Диктор: Малцина вече са свидетели на онова време – живата еврейска махала, пълна с хора и глъч.

Нико Майер: Еврейската махала беше едно своеобразно гето, което започваше от Томбул джамия и отиваше до самите Кьошкове. Разположена между южния и северния бряг на река, както я казваха "Боклуджа", Поройна. Една улица минаваше през нея от гарата до Кьошковете и това беше главната улица и на Шумен.

Диктор: Изселванията на евреите към новосъздадената държава Израел през 1949-1950 г. ще обезкървят сериозно еврейската махала. В Шумен остават само няколко семейства, предимно млади хора, обещали си взаимно да изградят новия си живот не там, в Обетованата земя Ханаанска, а тук, където някога са намерили спасение предците им.

Максим Бехар: Когато аз се родих бяха седем еврейски семейства, които живееха много задружно. Ходихме всяка неделя на излети в Кьошковете, на платото, крепостта, правихме пикници, а когато беше студена зима се събирахме по къщите в нашите малки, много, много малки, тесни апартаментчета, всичките седем семейства.

Диктор: А Максим, както е редно за всеки внук, има свои спомени за баба, махалата и родната къща.

Максим Бехар: Баща ми, баба ми Матилда, са ми разказвали за техния живот тук. Баща ми остава сирак много малък, бил е само на 3 годинки и някъде 10, 11, 12 години той остава сам с майка си и със сестра си. Единствен мъж в семейството е трябвало да работи още от съвсем малък в местната маслобойна. И знам как, баба ми ми е разказвала, как го е чакала късно през нощта на прозореца, за да може да се появи и тя да е спокойна, да знае че той се е прибрал вкъщи.

Диктор: Баба Матилда и децата останали сами твърде рано. Дядо Моше Бехар си отишъл без да може да им остави наследство, макар да бил търговец. Завещал им само онова, което му било останало накрая – доброто име. Не са много хората, които могат да оставят толкова достойни думи след себе си.

Максим Бехар: Написано на 5 февруари 1930 г. в хотел Централ, стая номер 40: "Аз, който не знаех да отказвам на никого, а давах на всеки това, което му трябваше, за да му помогна, сега през тези месеци да падна на дъното на морето. Това, което ми скъсява сега живота е непрекъснатата мисъл как да посрещнем дълговете. Вратите, които бяха отворени за нас вече ги затвориха. Защо? Не знам. Изглежда са ни наклеветили. На тях също им пожелавам добро да постигнат. Нека всеки си получи това, което е постлал. Мои синове, познавайки своя характер, знаете, че няма да мога да понеса върху себе си срама пред хората, с които работихме толкова години. И не искам да ви моля в името на моята памет да не се притеснявате и да водите излишни дела в съдилища с хора, които са по-силни от вас. Когато търсите вашата правда правете това единствено и само с добро".

Диктор: Това е част от предсмъртното писмо на Моше Бехар, сложил край на живота си в стаята на софийския хотел Централ.

Максим Бехар: "Сега, мили мои синове, може да запазите вашето име, името на фирмата и полека-лека да се ликвидират всички задължения там, където може, а там, където не може ще ги помолим да почакат. Ще съберете пари и ще плащате задълженията". Точно това, което те са направили. "Помолете тези, които могат да почакат малко да го направят, за да запазят вашите и техните интереси. На някои ще дадете по-малко, но на всички ще дадете. Някой може да почака, но няма да оставите нито един длъжник без да му платите". Това е. много силни думи, които аз съм чел стотици пъти, разбира се, които принадлежат на моя дядо Моше Бехар.

Диктор: Зад това писмо стои историята на дядо Моше, търговец на яйца с кантори в няколко европейски столици, който в разкара на Голямата депресия се оказва с голямо количество яйца, закупени на кредит, които трябва да продаде.

Максим Бехар: Системата е работела така, че той е взимал кредити от банката, плащал е всички данъци, такси, мита, вкарвал е яйцата, продавал ги е, след което си е връщал кредитите и така с години. Но 1929 г. вече всички банки доста са свили своите бюджети, много по-консервативно гледат на нещата, дядо ми Моше обикаля по софийските улици и влиза в една банка, във втора, в трета, в четвърта. Всички те са го гонили да му дават кредити само допреди няколко месеца, сега му отказват. И той много притеснен. Защо му отказват? Защото тези яйца не е ясно какво ще стане. Тази влакова композиция може да катастрофира, може да ги продаде, може да не ги продаде, криза е. това е продукт, който много бързо се разваля и е много рисков продукт, затова те казват "Не, кредити не".

Диктор: "Pacta sunt servanda". "Договорите трябва да се изпълняват" са казали древните и с тази фраза сложили основите на правото. А спазването на обещанията, които даваме е основата, на която се крепят обществото и цивилизацията ни. И на хора като дядо Моше.

Максим Бехар: Много поучителна история, наистина. Защото когато дядо ми си отива вследствие на това, че не може да понесе, неговото достойнство не може да понесе това, че от голям бизнесмен всички му отказват кредити и той дължи пари на други хора и не знае как ще ги погледне в очите. Всъщност веднага след това се събират всички хора, на които той дължи пари, кредиторите, събират те пари, освобождават въпросните яйца, продават ги, връщат си парите и всичко завършва на нула.

Диктор: А поуката, която Максим ще запомни от баба си Матилда е много по-жизнеутвърждаваща. Такива, каквито са поуките, които само една изстрадала съпруга и майка може да даде.

Максим Бехар: Когато бях малък, тук в центъра на Шумен, на бул. Славянски, баба ми Матилда, неговата вдовица, която живееше на нашето миндерче в кухнята и беше наследила от мъжа си едно кожено палто и седеше на този миндер, няма да я забравя никога, с това скъпо кожено палто, в малкото апартаментче и кюмбето с въглища и с дърва, които всяка сутрин татко ми качваше от мазето и ми казваше "Максим, всичко, което се оправя с пари няма да го мислиш". През целия този живот съм си повтарял тези думи. И знаете тази еврейска мъдрост или поговорка, която казва "Ако един проблем може да се оправи с пари, това не е проблем, това е разход".

Диктор: А че обещаното трябва да се изпълнява ни припомня и барелефа на бащата на Максим, поставен на входа на завод "Мадара" в Шумен. Мончо Бехар е първият директор, създател на едно от чудесата на българската индустрия от периода на социализма – "Мадара". Заводът, който в Шумен се пише с главно "З". завод, произвеждал някога компоненти за всичките камиони ВИАЗ и КАМАЗ, а днес машини за селското стопанство.

Максим Бехар: Горд съм с това, че баща ми Мончо Бехар управляваше този завод. И до ден днешен идвам тук с прекрасна носталгия защото беше много важно предприятие, много иновативно. Първите самоходни шасите, 90% съм сигурен, че никой не знае какво означава това, но едни платформи с едни двигатели в тези платформи и те можеха да пренасят тежки неща от едно място на друго, селскостопанска продукция. И след това изведнъж стана комбинат за товарни автомобили. Товарни автомобили в онези години, може би края на 60-те, началото на 70-те години някой да прави в България беше равносилно на чудо.

Диктор: Майката на Максим, Рашел Бехар, наричана галено Шели загива в автомобилна катастрофа когато той е невръстно момче.

Максим Бехар: През тези 13 години, докато бяхме заедно имах страхотен спомен от неща, които тя ми разказваше в кухнята, в малката шуменска кухничка с тази печка кюмбе, с въглищата, с дървата. Тя винаги ми казваше "Слушай майстора". Майстора, майстора. И не казваше началника или директора, или мениджъра. Майстора, т.е. човека, който може… тя беше шивачка. И майстора за нея беше нещо повече от всеки един, вероятно президент, премиер или който и да е, човека който умее.

Диктор: След години Максим открива снимка, която го връща към думите на майка му.

Максим Бехар: Изключителна снимка и я държа в ръцете си. Тя е винаги на бюрото ми в София, за да ми напомня всъщност, че и аз трябва да слушам майстора. На гърба на тази снимка има изключителен надпис: "Спомен от работничките и Майстора от шивашкото ателие на Бецалел Пилософ", 1943 г. Това е написано от майка ми и "Майстора" е главно "М". От тогава винаги през целия си живот за мене "Майстора" е с главно "М". Човекът, който знае повече, човекът, който умее повече и човека, от който всички ние трябва да се учим. Може би в днешно време се нарича "лидер", тогава се е наричал "Майстор". Бих сложил с също "Лидер" с главно "Л" в днешно време.

Диктор: И понякога се оказва, че именно такива хора има край нас. Хора, които ни показват знаците по пътя на живота. Преди години, представянето на една от книгите на Максим за 111-те правила във Facebook към него се приближава чичо Мико Майер.

Максим Бехар: И тогава чичо ми Мико се приближи към мене и ми подаде ето тази бележка: "113-о правило: Когато обещаеш нещо трябва да знаеш как да го изпълниш". Вероятно съм му обещал нещо и съм го забравил след това. В многото работа, ангажименти, пътувания, особено пътувания. И той ми написа: "Преди да обещаеш нещо помисли как и кога можеш да го изпълниш". Това, тази бележка, на която пише "Съвет от чичо Мико Майер", Шумен 2009 г. стои и винаги ще стои на бюрото ми в офиса докато работя, когато работя да го виждам и да знам, че всеки един от нас може да пропусне, може да забрави нещо, обаче желая на всеки да има по един чичо Мико да му напомня, че когато обещае нещо трябва да знае дали ще го изпълни и как ще го изпълни.

Диктор: Твърде трансцедентално е да твърдим, че спазването на обещанията, за което предсмъртно пише дядо Моше е семейната орис, която следва Максим. Но със сигурност там, някъде в живота и делата на хората преди вас, на хората преди Максим са закодирани послания и ценности, които могат да се случат поне зад челата ни. Ако имаме очи да ги видим.

Максим Бехар: Всеки един от нас, вътре в себе си, носи това, което са били баща му, майка му, дядо му, баба му, неговите прароднини. И затова според мен е много важно всички ние да знаем нашата история, всички ние да се обърнем назад и да погледнем поне един път на седмица, един път на месец и да си кажем "Аха, това съм аз всъщност. Аз съм, защото моите предци са направили еди-какво си". Има хора, които познават своята история и към тях трябва да се отнасяме с изключително голямо уважение. Хората със самочувствие са тези хора, които познават своята история и със сигурност ще я предадат на своите деца, внуци и те трябва да я знаят и само така те ще успеят.

Диктор: Това е "Джинс".

Гледайте тук.