Hola Фелипе, Hola европейска България…

Фелипе е легенда от няколко посоки.

Освен, че името му звучи твърде патетично и самата му прическа, стайлинг и всичко останало навяват за нещо революционно и начало на важни промени, всичките му действия поемайки пост-франкистка Испания и управлявайки я сръчно към членство в Евросъюза са водени точно от желанието за огромна промяна.

Ще оставя настрана испанската история,

това, което беше при Франко, начинът, по който трудно, бавно и мъчително демокрацията си пробиваше път, както в институциите, така и сред хората…

Наблюдавах Испания по три много прозаични причини. Първо – там живееше и работеше, и все още го прави успешно моят братовчед, легендата в българската международна журналистика Йосиф Давидов, човекът който ме запали по тази прекрасна професия – да пиша, да се радвам на всяка дума, или препинателен знак и да правя всичко възможно да ги съчетая в ясно и полезно послание.  Второ – естествено в Мадрид беше Цар Симеон, по това време още си мечтаеше да стъпи на българска родна земя, стори го едва няколко месеца по-късно. И трето – Испания в много отношения за мен

се очертаваше да бъде политически образец

за това как би могла да се развие и България, друг е въпросът, че това не се сбъдна…

Почти случайно разбрах, че Фелипе Гонсалес, испанският министър-председател, ще бъде за няколко часа в София и трескаво започнах да избирам който и телефон да ми попаднеше пред погледа – на посланика в София, на този в Мадрид, на Йосиф, на приятелят ми Рамон-Перес Маура, тогава директор на влиятелния всекидневник ABC, на пресслужбите в посолствата… Навсякъде срещах нещо като непробиваема стена, нямаше никакъв начин да си отдели от времето за каквито и да е срещи, освен тези с правителството и с президента…

Бих се примирил, че този път няма да се получи, тръгнах към редакцията на „Стандарт“  както беше модата по онова време, наложена неволно от издателя Краси Стойчев – много светли джинси, едноцветна тениска и сако, когато изненадващо непознат номер се изписа на мобилния ми телефон и глас на доста развален английски ми каца само

„Премиерът Гонсалес ви очаква в резиденция Бояна... Сега!“

Сърцето ми се преобърна, нямам дори спомен как и с колко съм карал малкото редакционно „Пежо“, откъде съм минал, помня че охраната държеше порталната врата отворена, зарязах колата насред път почти и когато влетях вътре вече без дъх, прес секретарят на  испанското правителство тогава само изсъска: „Къде се мотаете, имате само три минути за този разговор“.

Фелипе влезе енергично, с широка усмивка, направи знак на останалите да ни оставят сами с преводачката, седна удобно на изтърканото кожено кресло, наведе съм към мен и почти доверително ми каза: „Hola Bulgaria!

Нямате грижа, имаме поне половин час…“.

Годината все пак е 1995, питам го веднага дали знае, кога България ще се върне в Европа, като много силно наблягам на думата „върне“, а той дори не чака да завърша въпроса си…

"Повече от ясно е, че България е в Европа, винаги е била там. Често казвам, че Европейският съюз не само трябва, но е длъжен колкото се може по-бързо да приеме страните, които правят исторически промени, само така ще им помогне бързо и резултатно."

Опонирам му, че много хора твърдят, че пред България има повече пътища на развитие, дори намекват, че и има и такъв, който минава през Босфора, той ме прекъсва отривисто: „Забравете. Пътища много, знам, но вие си гледайте този, европейският. Запомнете, Евросъюзът има 15 члена (тогава) и вие трябва много активно да работите с всеки един тях, гласът на Германия тежи, колкото гласът на Люксембург, това да ви е за обица.

Говори разпалено как трябва в България веднага да се променят две неща

ако искаме бързо да стигнем до споразумение с Брюксел.

Първо – да се модернизира цялото законодателство и то да стане близко, ама много близко до европейското. И – натъртва, дори, че това е далеч по-важно – в страната ни да има политическо съгласие, че пътят към Европа е единственият за България. „Това беше нашата испанска рецепта за успеха – допълва Гонсалес – Имаме си хиляди разногласия, но по основните въпроси всички политици имаме пълно съгласие – Европа, мир и свободен пазар“.

Връщаме се към 1989 година, когато комунистическите режими се срутиха като игра на домино и той добавя:

"Определено това което се случи в края на 1989 година изненада страните в Западна Европа, дори ги шокира, и мисля че

много от тях още не осъзнават какво всъщност е станало."

Това е най-историческото събитие на континента сред края на Втората световна война и изненадата е, че се случи буквално за една нощ, образно казано. Всички, дори и аз, смитахме, че ако някога Германия се обедини ще са и необходими поне 50 години, а моят приятел Михаел Горбачов го направи за три дни… Съзнавате ли въобще в какви исторически времена живеем.

Разговорът не дава никакви изгледи да приключи, хора от протокола влизат и излизат нервно от стаичката с вехтите кресла и доста соц масички и шкафове в  „Бояна“, Фелипе пуши буквално цигара от цигара, старателно почиства пепелта ако е изляза извън пепелника, играе си с кутийката кибрит, но си играе и с думите към мен, защото прекрасно разбира, че така говори на цяла България.

„Имате пълна гаранция, че Испания ще бъде до вас

и ще ви помага в промените. Кой друг, ако не ние знаем какво е преминеш през диктатура, за да стигнеш до свободата. И ние, и вие, сме си я извоювали по различен начин, но сега имаме обща цел и вървим заедно към нея – модерната демокрация. Разчитайте на нас, кажете го на всички българи, моля…“

Годините, които минаха от тогава, а те са доста, показаха че Фелипе, както и всички негови наследници на премиерския пост, удържаха на думата си. Испания беше сред първите, които ни поздравиха с Hola, които гласуваха за приемането на България в Европейския съюз и която и досега е винаги плътно до нас.

Защото и двете страни се нуждаем едно от друга,  ми казва Фелипе Гонсалес, почти изнесен на ръце от своя нетърпелив протокол, за да поеме към следващата среща…