КОГАТО ЖУРНАЛИСТЪТ ПЛАЧЕ

Вилнюс, 18 февруари - Има една подробност, която сега вече в уютния варшавски апартамент и без никаква опасност от танкова, избягвам да разказвам. Това е фактът, че от първите  мигове, прекарани във Вилнюс, ми се плачеше. Необикновено и трудно обяснимо чувство. Не разбирах защо е всичко това. Защо някой трябва да убива друг, защо толкова много млади и весели хора трябва да бъдат държани под дулото на автомат, защо вертолетите ще летят толкова ниско край прозорците на „аквариума“… Всичките тези хиляди „защо“ предизвикаха едно непонятно тягостно чувство.

Сега то идва само когато погледна единственото нещо, донесено от Вилнюс и като абсурден сувенир закачено до бюрото ми – един противогаз. Не можех да го оставя. По пътя обратно всичко можеше да се случи, а и там, в парламента, той все пак беше някаква надежда, че ако стане нещо, то има шанс да оцелееш.

Освен противогаза другата надежда бе журналистическата карта. Трябваше да я вдигам високо в случай на „атака на командоси“ , но колегите от Ройтерс и Би Би Си, за които явно това не бе първа сериозна битка, твърдяха, че не помага.

Третата надежда бяха Раймондас и Гинтара. Имахме уговорка, че ако не се прибера през нощта, те ще звънят в парламента. Ако обаче никой не отговори – ще търсят Червения кръст. В крайна сметка те трябваше да бъдат връзката между неизвестността и Варшава, където трябваше да се свържат само в краен случай.

Въобще в двете стаички на общежитието на улица „Балтупе“ всичко ставаше без много приказки. Още първата вечер Гинтара ми каза, че се чувстваше богата и независима. „Живеем в две стаи. Никой тук, в цялото общежитие, на всичките дванадесет етажа не живее така нашироко. Един наш приятел се е записал, че живее тук, но всъщност обитава едно мазе. Според съветските закони обаче никой няма право да живее в мазе, а и пък на него това му е приятно. И ето – сега и двете страни са доволни.“ И двете стаи бяха три на четири метра, но истината е, че тук дори семейство с колкото и да е деца не живее в повече от една стая. Така живееше и Викторас с жена си, но така живееше и Ремигиус с двете си деца, и Людвика с трите…

Затова Гинтара се чувстваше богата и независима, защото не се налагаше да ползува общата кухня в коридора. На етаж имаше по десетина „апартамента“, всеки от по две стаи, с общи сервизни помещения, а във всяка стая живееше по едно семейство. „Срамувам се, като срещна съседите си от предишния блок, и не им казвам, че сега сме в две стаи. Ще ги заболи, ще завиждат – каза ми една вечер Гинтара, но по-късно добави: - Е, какво като сме толкова нашироко. Една стая на практика стои празна, защото десет години така живяхме натясно, че не сме привикнали на такъв разкош и почти не я използвуваме.“ Във всичките ни разговори Раймондас като че ли стоеше над тези неща. Твърде често си носеше работа за вкъщи, беше юрист, заместник-началник на правния отдел във вилнюския градски съвет, но туй като заплатата му не беше от най-високите, правеше допълнителни услуги за частни фирми. Само една вечер се отпусна, извади огромен, може би с размерите на средно по големина бюро, прожекционен апарат, цялото семейство дълго го сглобява и след това гледахме филм. Снимал го беше самият Раймондас, когато заедно с двама приятели прекарал два месеца в Урал – най-голямото приключение в живота му. Филмът беше изпълнен с рискови ситуации – Раймондас, подут от комари, после се обръща с лодката в един водопад, превързва разкървавения си крак…

Изпитанието, което сега младото семейство преживяваше, бе същото като на стотици хиляди млади и стари литовски семейства. Но приемаше положението като някаква трагедия. Само минути след като гледахме филма и Гинтара (за кой ли път) възклицаваше уплашено при всяка сцена, на вратата се почука и съседката, рускиня, извика: ,,Танки!‘‘ Двамата с Раймондас скочихме и наистина видяхме колона от танкове и бронетранспортьори да излиза от ,,Северното градче‘‘, най-голямото армейско поделение във Вилнюс, и да потегля към център. Поседяхме около петнайсет минути на балкона на десетия етаж – литовци, руснаци, поляци. Децата говореха на всичките тези три езика, възрастните – на руски, вероятно за да ги разбирам и от неудобство.

После Гинтара само каза ,,Готово е‘‘ и докато разбера какво става, Раймондас вече беше облякъл палтото си. Във всеки джоб сложи по един току-що приготвен от жена му сандвич, грабна кутия цигари и пътьом ми извика: ,,Ти недей идва, утре ще ти се обадя… .‘‘ Това е.

Като се върне от работа, всяка вечер той прави по два големи сандвича и ги слага в хладилника. За всеки случай. Ако през нощта нищо не се случи – на сутринта дава единия на Раймондас за обяд, а другия – на 9-годишната Еагле да закуси през голямото междучасие. През тези десет дни Еагле тръгна на училище едва на шестия ден, а пък Раймондас три нощи излизаше като светкавица от общежитието и заедно със съседите отиваше на пост пред парламента.

Приемаше го като задължителна нощна смяна. ,,Какво да правя тук – отговаряше на погледите ми. – Мястото ми сега е там, винаги ще бъде там.‘‘

Една сутрин помолих момчето, което палеше колата си пред общежитието, да ме остави някъде по пътя, възможно най-близо до парламента. ,,О, без проблеми. И аз точно отивам там‘‘, отговори ми той дружелюбно, не ме попита откъде съм и защо говоря на руски, а просто първи се представи. Така се запознах с още един съименник на моя ,,хазяин‘‘ – Раймондас Киджмар. Работеше в Двореца на спорта, но сега бе тръгнал по особена задача. Пред самия парламент извади от вътрешния си джоб военната си книжка и я наниза като на шиш върху арматурата пред една от барикадите. Каза нещо като ,,Без мен в армията…‘‘ и вдигна фотоапарата към парламента.

С другия Раймондас не се познавах. ,,Знаете ли, ние тук често се сменяме, въобще дружим си по етажи. Аз съм на третия, те са на десетия, компанията им явно е оттам.‘‘ Все пак опознах много хора от различните етажи. Вечер се събираха край телевизора при портиерката или на стълбите да изпушат по цигара и да побистрят събитията от деня. Те се сменяха през половин час. Събитията и хората. Всяка емисия на новините носеше по нещо ново, а тук сега то беше безкрайна тема за разговор.

Когато си тръгвах, Гинтара плака. Раймондас – не. Еагле не разбираше точно какво става. Не исках, но трябваше да си тръгна. Литва никога не се забравя.

***

Знам, че тези редове ще предизвикат различни чувства. И това е нормално. Много хора сега считат, че когато се каже, че в Литва има война, то едва ли не се разпалва антисъветска истерия.

Да, но в Литва наистина има война. В нея загинаха хора. Не крия, че на десетия ден исках да избягам от този кошмар. Бях уморен, тъжен и объркан.

Продължавах да си задавам въпроса ,,защо?‘‘. Понеже отговорът е твърде труден, си признавам, че ми се плачеше до последния миг. И когато полският граничар на пункта при Гродно вдигна бариерата и вече бях извън войната, отбих край пътя и усетих, че вече наистина плача.

Беше излишно.

Днес вече никой не вярва на сълзи.

Москва отдавна…